Сердика – Средец – Триадица – София
Столицата на Република България е неповторим град, който расте, но не старее, и има повече от 7000-годишна история.
Възникнал около горещ минерален извор, на кръстовището на изключително важни пътища, свързващи Западна Европа с Мала Азия и Близкия изток и Балтийско с Егейско море, градът София е видял и помни много. Хилядолетно постоянство, с което могат да се похвалят много малко европейски градове.
През новокаменната епоха (неолита), VI – V хилядолетие преди Христа, най-близкото сред множеството праисторически селища в Софийското поле е в днешния квартал Слатина. Останки от следващата медно-каменна епоха (халколита) – IV –III хилядолетие преди Христа са разкрити вече много по-близо до днешния столичен център, на снижената сега тераса край площад „Княз Александър Батенберг”, където са сградите на Националната художествена галерия и Националния етнографски институт с музей.
Древните неолитни селища и израсналият от тях тракийски град, възникнал около запазените и днес термални извори, е наречен по-късно от римляните Сердика – т.е. град на сердите, по името на населявалото го тракийско племе. Макар и малко, находките от тази епоха свидетелстват за наличието на процъфтяващо тракийско селище в площта между ЦУМ и хотел „Шератон”. Тази епоха полага началото на историческия градски център на София, който не е променил местоположението си до днес.
През втората половина на II век, между 176 – 180 г., по време на съвместното управление на император Марк Аврелий и сина му Комод, градът е укрепен с крепостна стена. Трасето й, наложено от естествената конфигурация на терена, определя завинаги постоянната укрепена градска площ и планировка – мястото на четирите крепостни порти и двете свързващи ги главни улици, правилно ориентираната улична мрежа, градските квартали (инсули), мястото на градския площад (форума) и най-важните обществени сгради около него – седалището на римския наместник (преториума), градския съвет (булевтериона), съвета на старейшините (герузията) и др. Следите от тази планировка и сега могат да бъдат разчетени в съвременните трасета и площи на основни улици, булеварди и площадни пространства в центъра на София. През същия II век е каптиран и горещият минерален извор, около който са били издигнати и градските обществени бани (термите). Историческото развитие на града е спокойно и цветущо до към 40-те години на III век, когато за период от около 30 години (239 – 270), нашествия на племена, северно от р. Дунав, засягат както провинциите Мизия и Тракия, така и градската територия на Сердика.
През втората половина на III век в Римската империя настъпват промени, които се отразяват пряко върху статута на града. При император Аврелиан (270-275) римските гарнизони са изтеглени от територията на днешна Румъния, на юг от р.Дунав и към 272 г. административно са оформени две нови римски провинции – Крайбрежна Дакия и Вътрешна (Средиземна) Дакия, с главен град Сердика.
Едно знаменито събитие се случва в Сердика в началото на IV век, което има значение за световната история. През април 311 г. император Галерий, заедно с императорите Лициний и Константин, са издали Едикта на толерантността, разрешил християнското вероизповедание в Римската империя. По този начин Сердика се превръща в родината на Свободната Църква и в един вид първата християнска столица на Римската империя преди Константинопол. Напоследък това първенство на Сердикийския едикт все повече се изтъква в научната и популярната литература пред значението на последвалия през 313 г. Медиолански едикт, потвърдил положенията на Закона, издаден през 311 г. Важно е да се спомене, че Сердика е била не само столицата на императорите Галерий и Лициний, а и любимият град на император Константин Велики (родом от близкия Ниш).
Константин дори също възнамерявал да премести столицата си тук и антични автори твърдят, че той често казвал: „Сердика е моят Рим“. Твърде е вероятно пристрастието на Константин към Сердика да се е дължало на един факт, често изтъкван от писателите, картографите и поетите до началото на XIX в., а именно, че майката на императора – св. Елена, е била Родом от Сердика. През 343 г. Сердика става седалище на много важния Сердикийски събор, на който присъстват делегати от цялата Империя и с право дълго време е определян като Вселенски. Под важните решения на Сердикийския събор са се подписали 282 епископи и вероятно той се е провел в имперския комплекс, от който и до ден-днешен са останали руини около Ротондата „Свети Георги“. Ротондата е била осветена за християнски храм около 330 г. и до ден днешен това е най-старата запазена действаща църква в града, а и сред най-древните действащи църкви в света.
Българският хан Крум (803 – 814г.) оценява стратегическото положение на града, обсажда го през пролетта на 809 г. и го завладява, но за окончателното му присъединяване към Първото българско царство може да се говори по времето на хан Омуртаг (814 – 831г.). Променя се етническия състав на градското население, което става преобладаващо българско. Към това време се отнася възникването на новото му име – Средец, едно осмисляне и трансформиране на предишното име на града, което отговаряло и на географското му местоположение – в средата на балканските земи, на кръстовището на много пътища. Почти два века Средец се развива като важен политически, военен, икономически и културен център на Първото българско царство.
След завладяването през 972 г. на североизточните български земи със столицата Преслав от Византия, Средец става временна столица на държавата и Българската архиепископия, начело с патриарх Дамян, се премества тук от гр. Дръстър (днешна Силистра). Градът не губи своето значение и през периода 1018-1194 г., когато е под византийското владичество. Той е временно седалище на византийския управител на „тема (област) България”, наречен „дук на Средец”.
По време на Второто българско царство за Средец настъпва време на продължителен икономически и културен разцвет (1194 – 1382 г.). Градът пораства и придобива окончателно облика на типично средновековен град. Улиците се стесняват, появяват се постройки с характерен тухлено – каменен градеж, издигат се нови малки църкви, в околностите му – предимно по склоновете на Витоша и Стара планина, възникват множество манастири. В последните десетилетия на XIV век градът започва да се нарича със сегашното си име – София, по името на базиликата, която се издига край него. Новото име постепенно измества по-старите имена – Сердика, Триядица, Средец и през XV век се налага окончателно.
За първи път новото име София се споменава през 1376 г. в документ на гр. Дубровник, а в български официален документ е отбелязано през 1382 г. - в златопечатната грамота (хрисовул) на Цар Иван Шишман, с която той дава привилегии на Драгалевския манастир „Св. Богородица Витошка”.
През 1382 г., след тримесечна обсада, София е превзета от османските завоеватели. При новото устройство на завладените балкански територии София става център на най-голямата административна единица – Румелийското бейлербейство (еялет), начело с паша.
След Освобождението на града от османско владичество (04.01.1878 г.), една година по-късно – на 03.04.1879 г., Първото учредително Народно събрание единодушно избира София за столица на възстановената българска държава.
През 1879 г. е изготвен първият градоустройствен план на София от градския инженер С. Амадие. Той преобразява силуета на града и оформя в голяма степен облика и на днешния център на града. За изграждането на новата столица са привлечени едни от най-видните архитекти и строители за времето си – Константин Йованович – виенски архитект, по произход българин, е проектирал сградата на Народното събрание. Първият градски архитект – чехът Антонин (Адолф) Колар, проектира Министерството на войната, хотел "България", Военния клуб и др., а швейцарецът Херман Майер – читалище "Славянска беседа", сградите на Българската академия на науките, Българската народна банка, както и мавзолея на княз Александър Батенберг. Австриецът Фридрих Гюнангер е проектирал Духовната академия (Богословския факултет) и е участвал в преустройството на Княжеския дворец. Архитект Йордан Миланов, роден в гр. Елена и завършил архитектура във Виена, изработва окончателния проект на Ректората на Софийския университет и ръководи строителството му.
През 1891 г., по проект на главния архитект на София Арнолд Колар и на Вацлав Прошек, е построен Орлов мост - символичната врата на града. Името идва от бронзовите статуи на орли върху моста, които са негови символични покровители и защитници. Орлов мост е построен и като символ на свободата. Тук са посрещнати диарбекирските затворници, борци за религиозна и национална свобода.
След Освобождението Временното руско управление начело с императорския комисар княз Дондуков-Корсаков се установява в Пловдив, където престоява от юни до септември 1878 г. Подписването на Берлинския договор налага преместването на управлението и княз Дондуков през месец октомври същата година се установява в София.
Съгласно постановлението на чл.4 от Берлинския договор, в Търново предстои свикването на събрание на българските първенци, за да изработят „Органически правилник на Княжеството”. Учредителното събрание трябваше да реши и въпроса за столичния град на България.
Идеята София да остане столица е на проф. Марин Дринов. Неговата заслуга за избора на София като столичен град е безспорна. Този голям български учен, професор в Харковския университет, автор на крупни исторически трудове, по време на Освободителната война е зачислен към канцеларията на началника на гражданското управление в окупираните български земи княз Черказки. Освен това той се ползува с личните симпатии на княз Дондуков, който се отнася с голямо доверие към Дринов и се вслушва в съветите му.
Според Дринов предимствата на София за столичен град са няколко: намира се в центъра на българските земи и заема важно стратегическо положение, лежи на най-важния път на Балканския полуостров, който свързва Европа с Азия. Града се намира в обширно поле, което осигурява удобен терен за разширение. Близо до София се намира каменовъглената мина Перник, която веднага след Освобождението започва да доставя лесно и бързо въглища за индустрията, транспорта и отоплението.
Когато на заседанието на Учредителното събрание в Търново на 22.03./03.04н.ст./1879 г., Найден Геров изказва мисълта, че е „нужно да се определи столицата на Княжеството” – се предлага София. Друго предложение не се прави и то се приема единодушно и с въодушевление.
В своето многовековно развитие София винаги играе важна роля в историята на българските земи като средищен център, естествено кръстовище на пътищата свързващи Изтока със Запада, както и страните на север от България с тези на юг от нея. Неповторим град, който расте, но не старее и има повече от 7000-годишна история.